Как смисълът ни предпазва от физически заболявания - сърдечно-съдови, рак, диабет, инсулт

В предишната статия "Какво ни предпазва от психични заболявания" (виж тук) разгледах как Световната здравна организация (СЗО) определя здравето, а именно като: “Състояние на пълно физическо, умствено и социално благоденствие, а не непременно отсъствие на заболяване или слабост.”

Ще припомня накратко и какво представлява смисълът според Виктор Франкъл – австрийският психиатър и невролог, създал Логотерапията и екзистенцанализата.

Смисълът ни насочва навън от себе си – към другите хора или кауза, на която да се отдадем.

„Колкото повече забравяш за себе си – чрез отдаване на кауза или любов към друг човек, толкова повече си човек и толкова повече се осъществяваш“.

В. Франкъл

В. Франкъл определя здравия човек като „себетрансцендентно“, надскачащо собствените си граници същество, което по природа не е обърнато към себе си и своята значимост, а е насочено към заобикалящия го свят.

И обратно – самонаблюдението, затварянето в себе си и съсредоточаването върху своето благополучие, своите проблеми и притеснения – това ни разболява. Засилват се тревожните мисли, страховете, депресивното настроение, безсънието.

Както вече видяхме, смисълът може да ни предпази и дори да ни излекува от психични заболявания като депресия, тревожност, паник атаки, зависимости. Смисълът, обаче, може да засили и нашата имунна система, като ни предпази от физически заболявания. Психическото и физическото здраве са еднакво важни компоненти на цялостното здраве, но освен това са и много тясно свързани. Например депресията увеличава риска от много видове физически заболявания, като диабет, рак, сърдечно-съдови заболявания и инсулт.

Стресът, негативните емоции, песимизмът, непрекъсната тревожност, негативното мислене и очакването да ни се случи нещо лошо, да се провалим, вглъбяването в нас самите, в нашите недостатъци и неуспехи или тези на другите, както и в миналите ни проблеми, отслабват нашата имунна система. И обратно, здравословното самозабравяне, любовта и живият интерес към близките и към околния свят са противоотрова срещу тревожността, паниката, страховете.

В много болници предизвиква интерес факта, че една част от медицинските сестри в инфекциозното отделение много често се заразявали от пациентите и боледували. Друга част обаче не се разболявали. Това предизвикало голям интерес и на сестрите били направени изследвания. Установили, че при тези, които били много безкористно отдадени на пациентите и ги обгрижвали, в кръвта им имало големи количества антитела и дори на места за изолиране на болни сестрите били толкова неуязвими за инфекциите, че хората говорели за чудеса. А другите, които не били така загрижени за пациентите, нямали тази имунна защита.

Самият В. Франкъл, преживял 3 години в 4 концентрационни лагера, наблюдава както себе си, така и другите концлагеристи. Той забелязва, че въпреки тежките условия, тези, които имат някакъв смисъл, заради който се борят да оцелеят, не се разболяват. Въпреки че имат оскъдна храна – шепа хляб за цял ден, която не може да ги снабди с нужните витамини и минерали, те не се разболяват. Имат множество открити рани от тесните обувки, от които в нормални условия биха получили смъртоносна инфекция, но и от това не се разболяват. Самият Франкъл решава да служи като лекар-доброволец при болните от тиф, знаейки, че вероятно ще се зарази и ще умре заедно с тях. Но той си казва, че ако така и така ще умре в лагера, поне да е осмислил пребиваването си там, като помага на другите. И той се разболява, но вечерта, когато треската му е много силна, той си поставя задача на едно малко листче да възстанови книгата, която е започнал да пише преди влизането в лагера, но са му я отнели. Това му дава сили да не се унесе в треската и той оцелява. Той е напълно убеден, че съзнанието за тази важна цел – да възстанови книгата си, която да издаде ако излезе от лагера, както и надеждата, че може отново да види близките си, са му помогнали да оцелее. В нормалния живот човек не би оцелял 3 години при такива условия. Но любовта към близките му, грижата и желанието да помага на другите в лагера, както и задачата да развие Логотерапията като психотерапевтичен подход, са мобилизирали физическите сили на организма му.

Д-р Карл Саймънтън, онколог и лъчетерапевт, работейки години наред с онкоболни пациенти, си задава въпроса: „Защо един човек оздравява, а друг умира, след като прогнозите за болестта им са еднакви?“ Той прави изследване със стотици жени, болни от рак на гърдата. Всички са на една възраст, с по 1 дете, получават еднакво лечение и въпреки това заболяването протича много различно. Тогава за пръв път в медицината започва да се прокарва идеята, че вероятно психиката играе роля.Като се позовават на дългогодишната си работа със стотици пациенти, Карл и Стефани Саймънтън въвеждат научната база за “желание за живот”. Те описват ролята на стреса и значението на положителните очаквания и поставянето на значими цели.

Смисълът в живота има съществена роля за афективното ни състояние, настроението, емоциите. А емоционалното ни състояние всеки ден играе роля върху имунната ни система. Ако някой се разболее от рак и няма смисъл в живота, не знае защо изобщо трябва да се бори, за да оздравее, заболяването протича по-тежко и може да доведе дори до по-ранна смърт. Но ако си каже: именно заради това трябва да оздравея: заради децата си, за да довърша строежа на къщата, за да развивам фирмата си, тогава много често може да се стигне до спонтанно излекуване или по-леко протичане и по-дълъг живот.

Днес вече има няколко нови дяла на медицината, които изследват връзката между психикатата и физическите заболявания.. Психоневроимунологията изучава влиянието на психиката и нервната с-ма върху имунната с-ма. Психоонкологията и психосоматика разгелждат как психиката разболява или лекува тялото. Патопластиката показва как хода на заболяването се променя в следствие промяната в начина на живот и мислене. Епигенетиката доказа, че ние не сме жертва на нашите гени. Нашият начин на живот – хранене, настроение и емоционален фон, мисленето ни определят дали един ген ще се разболее и дали болните гени ще ни разболеят или организмът ще ги унищожи чрез процес, наречен апоптоза.

Така че смисълът може както видяхме, да ни предпази от физически заболявания.

Има една поговорка:

"Душата каза на тялото: „Той не ме слуша. А тялото отвърна: Аз ще се разболея и той ще те послуша“.

Когато живеем под постоянен стрес, покрай работата забравяме да отделяме пълноценно време за семейството, приятелите, за отдих сред природата, за достатъчно сън и почивка, в един момент тялото ни се разболява. Резултатът от такъв начин на живот е инсулт, инфаркт, рак – които са водещата причина за смъртност по света. Едно такова заболяване може да ни отчае и сломи. Но може и да бъде шанс за промяна, ако се вслушаме в тялото си, ако си направим равносметка на живота си, така че чрез болестта да променим нещо, да пренаредим ценностите си, да започнем да живеем по-задълбочено.